Чети бе удбашче недоучено, чуло недочуло. Текстът от учебника по история за 6 клас:
Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837г. в тежко и размирно време – време на мрак и вековен гнет, но и време на пробуден стремеж кьм освобождение. Ражда се сред най-свободолюбивото през онази епоха българско население, в сърцето на Подбалкана, в малкото занаятчийско градче Карлово.Майката на Левски – Гинка Кунчева (Караиванова), е дъщеря на Иван Тихчиев - един от най-преуспяващите и уважавани хора в Карлово, занаятчия, майстор на чешми и каменни настилки. Заради своята мургавост той е наричан Кара Иван. Гина се омъжва за Иван Кунчев, син на търговец на вълна и добитък. За разлика от жена си Гина, Иван Кунчев е рус със сини очи. Освен Васил те имат още четири деца – дъщерите Ана и Марийка, и синовете Христо и Петър. Васил е стройно и красиво момче с руса коса и сини очи като баща си, “яко като абанос и пъргаво като сърна”, за което му дават името “фърковатото”.Когато навършва седем години Васил постъпва в местното килийно училище, но само след година Гина го премества във взаимното училище, където до 1849г. успява да завърши трети клас. Васил е тихо, схватливо и скромно в обноските си, жадно за знания момче. Но едва навършил 14 години, когато баща му умира. Това е първата му сериозна среща с живота. Поради семейните затруднения Васил решава да напусне училището, но майка му не изоставя решението си той да продължи образованието си. Тя се споразумява с брат си, хаджи Василий, той да поеме грижата за учението на момчето, в замяна на което Васил трябва да му служи и да му помага при събирането на милостиня за манастира. През 1852г. Васил напуска майчиния си дом, едва навършил 15 години и отива да живее при вуйчо си в метоха на Хилендарския манастир, в двора на църквата “Св. Богородица”. Там той прислужва на вуйчо си и го съпровожда при обиколките му по селата. На стеснителното момче тази просия му се струва унизителна и неприятна, особено като си мисли, че тя означава да се измъкне от съсипаните от данъци селяни, колкото се може повече.Вуйчо му решава да го покалугери и стреми да го убеди в това. Васил се записва в курса за свещеници и завършва годината с отличие. Хаджи Василий със сълзи на очи от задоволство, публично заявява, че ще прати Васил да учи в Русия. Васил чувства това обещание като награда за всички години служба при вуйчо му и през лятото на 1858г. се връща в Карлово, заедно с хаджи Василий, преизпълнен с радости и надежди.През 1860г. хаджи Василий, вече архимандрид, заминава за Божи гроб и мечтите на Игнатий за учение в Русия пропадат. А по това време в Турската империя и в самата България настъпват големи промени, особено в резултат на Кримската война. При новата обстановка недотам ясното до сега желание на Игнатий да служи на своя народ, се оформя в стремеж да търси друг вид дейност, която би могла да се съчетае със сегашния му начин на живот. Годините на войната той прекарва като ученик в Карлово и Стара Загора.На 3 март 1862г., докато хаджи Василий спи спокойно в метоха, Игнатий постила слама по двора на “Св. Богородица”, увива копитата на вуйчовия си жребец с парцали, за да не тропа по калдаръма, и тихо го извежда през манастирската порта. В Пловдив беглецът получава паспорт без особени затруднения. Продължава пътуването си през Татар Пазарджик и София и стига до Ниш. Тук потърсва дякон Генадий, млад мъж със същата съдба. Той слугува на архимандрид Виктор, монах от Хилендарския манастир. Василий и Виктор са стари приятели и по време на една тяхна среща се запознават Игнатий и Генадий. Когато Васил продължава пътя си за Белград, Генадий решава също да се запише в легията и го последва. Щом пристигат в Белград, двамата веднага потърсват своите съотечественици и се записват в легията. Тук се намира Раковски - народният войвода. Васил се прекланя пред него с цялата страст на младежкото си сърце. През тези първи месеци от престоя си в Белград той се чувства безкрайно щастлив.През цялото лято българите запазват състояние на готовност, като очакват всеки ден вест за избухване на война между Сърбия и Турция и заповед за навлизане в България. Легията за Васил е незаменимо училище. Той е щастлив, че негов главен учител е Раковски. За последен път Раковски събира легията, известява на участниците, че трябва да ги напусне и ги снабдява с пари и документи за прехвърляне в Румъния. За Васил има две възможности: или да отиде с другарите си в Румъния, или пък да се върне в Карлово при хаджи Василий.
И така през пролетта на 1863г.той поема пътя си към Карлово, което не е лесно, защото турците търсят и залавят всички участници в легията.
той напуска Карлово и отива във Войнягово, едно село на юг от родния му град, където чичо му Генчо Караиванов успява да му издейства учителско място. Още щом го приемат, Васил се залавя за работа. Във Войнягово той учителствува около две години и към края на февруари 1866г. той внезапно напуска селото, без дори да дочака края на учебната година. След това заминава за Добруджа, за да е по-далеч от Карлово и по-близо до Румъния, където по това време се намира Раковски. За кратко време отива в Яш и след като се завръща учителствува още няколко месеца, но напуска питомците си и през пролетта на 1867г. отива пак в Румъния, за да поеме живота на професионалния революционер като Васил Левски.Раковски много се радвал че вижда отново Левски. Той помолил Панайот Хитов да го вземе за байрактар. Последният малко се колебаел, защото Левски нямал опит като четник, а байрактарят трябвало да бъде пръв-помощник на войводата, дори да поеме командуването в случай че войводата бъде убит. Към край на април Хитовата чета потегля към брега на Дунава, за да премине в България. Преминаването остава незабелязано и четниците прекарват първата нощ на българска земя в една гора, близо до Тутракан. На 5-ти май те сезират зелените склонове на Стара планина. Вестта за четата се разнася бързо, а мълвата населва планината с много четници. По време на тези приключения Левски върви неотстъпно до Хитов и не пропуска възможност да научи нещо повече от войводата. На 4-ти август четата пресича сръбската граница след един усилен и тежък поход. Този път Левски идва в Белград не като неопитен младеж, а като зрял революционер. Тук той среща много от старите си приятели, между които и Стефан Караджа и Христо Иванов-големия. По това време Раковски е все още в Румъния в обнадежден двубой със смъртта. На 9-ти октомври 1867г., в 2 часа сутринта, той умира в ръцете на сестра си.Левски бил дълбоко обезпокоен от обрата на събитията, но той не бил човек който се отчайва лесно. Вместо това той започва да мисли как може да се извлече някаква полза. Той бил против разпиляването на доброволците, затова подкрепял онези които говорят за организиране на нови чети през лятото.
През 1868 година той намира от някъде малко пари и заминава за Румъния. При пристигането си той вижда че Хаджи Димитър и Стефан Караджа се готвят да преминат с чета в България. Тази чета е най-голямата и на нея възлагат големи надежди - Левски вече се бил убедил, че ключът към свободата се намира в самата България, че нито легиите, нито четите могат да направят нещо, докато народът като цяло остава роб на страха и безразличието.
На 1 май Левски преминава Дунава при Никопол. От там отива в Плевен, където се свързва с Атанас Хинов и основава таен революционен комитет. След това двамата отиват в Ловеч и в къщата на Иван Драсов образуват група, която да подготвя населението на града за бъдещото въстание. Повечето от събралите се били млади хора, занаятчии и търговци, но имало и един свещеник, поп Кръстю, който бил учил теология в Белград и участвал в първата легия. Към края на юни Левски решава да рискува да се завърне в Розовата долина. Най-напред посещава селата около Карлово и след това предпазливо се добира до родния си град. Не посмява да остане при майка си, а се настанява в къщата на Ганю Маджареца, който по негово указание уведомява по-будните политически младежи за пристигането на Левски и урежда среща извън града. За място на срещата Левски определил големия орех в местността “Млатимушка”, едно от най-хубавите места в Розовата долина.
През пролетта сред емигрантите се ражда нова организация – Българския централен революционен комитет, оглавяван от Каравелов. Но Левски не е особено доволен от пребиваването си в Румъния. На 27 май 1870г. Левски се завръща в България, където въпреки опасностите се чувствал по-щастлив и спокоен.
През 1970-1971г. Левски оформя мрежата на Вътрешната революционна организация, изгражда един вътрешен революционен център със седалище в Ловеч. В хода на практическата организаторска дейност той разработва, налага и изпробва принципите на една съвършено нова организация, опираща се на народа като цяло.
Този уникален документ на българското национално-революционно движение, съставено от Левски след една широка демократична консултация с народните маси в лицето на частните комитети, с влиятелни среди от българската емиграция. Левски продължава обиколките си. Проекто-устава е готов и той има за своя първа грижа да го направи достояние на всички организации. Една нова черта на организацията през лятото и есента на 1872г. е замислената терористична дейност. Терорът е насочен главно към български чорбаджии, тъй като организацията не иска да предизвиква властта.На 1 декември 1872г. той тръгва за Румъния, но решава да мине през Ловеч. Заедно с Никола Ръженков пристигат в Карлово, където посещават няколко комитетски членове.Между 10 и 25 декември той остава да се крие в околностите на Троян, а по това време няколко въоръжени заптиета почукват на портата на поп Кръстю. Но турската полиция решила, че той ще бъде по-полезен, ако остане в Ловеч на свобода, отколкото да дава показания в София.Левски тръгва за Ловеч именно по това време. Незабелязано се промъква в безлюдните улици на града, за да се срещне с малкото останали верни свои другари. Преди идването му поп Кръстю непрестанно се интересува от пребиваването му в различни градове.На 26 декември тръгва за Търново, придружен от Никола Цвятоков. Те имат намерение да пренощуват в Къкрина, в едно ханче. То се намира на края на селото, на три километра от главния път между Ловеч и Севлиево. Левски и Никола се оттеглят за сън след 9 часа но им било трудно да заспят.
Посред нощ се похлопва на вратата, Левски установява, че това са турци. Набързо пристяга пояса и грабва два револвера и се измъква на двора. Затичва се към плета, но отвън го чакат. Той решава да прескочи плета. Тогава всичко става за миг. Като скача през плета крачолът му се закачва за един кол и преди да успее да се откачи, турците откриват огън. Един куршум го жулва по главата и за миг го зашеметява. Той загубва равновесие и пада на земята. Три заптиета се хвърлят върху него, но той събира всичките сили на мускулестото си тяло и ги отхвърля. Побягва, но други се нахвърлят и го повалят на земята. Последва кратка борба и Левски е победен. Ръцете му биват извити и завързани със собствения му пояс.
Най-сетни джин гиби е заловен!
Смъртната присъда била прочетена на 22 януари, но турците не бързали да я изпълнят. Това станало чак на 19 февруари. Цял месец между живота и смъртта. Трескавите дни на напрежение и премисляне, когато всяка минута е наситена с умствено усилие изведнъж били заменени с истинско бездействие, когато си и жив и не си, защото всеки миг може да бъде последен. Напрежението било заменено с едно истинско нищо от което смъртта изглежда като щастливо избавление.
На 19 февруари Левски е поведен към бесилото, издигнато извън града. Шествия от полиция, войници и турски големци го съпровождат до бесилката. Още е рано, но улиците са пълни с възбудени турци и цигани. Бесилото се изправя на фона на снежната белота - “като отворен към вечността портал”.
Историята справедливо отреди за Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещал на онези които са участвали в неговото дело: безсмъртие и паметта на бъдните поколения.
Ще минат още много години, десетилетия и векове, но едва ли българската земя ще роди по-завършен образ на човек и борец от Васил Левски - Апостола на нашата свобода!
|