(13-07-2014, 02:06 PM)ЈорданПетровски Wrote:

Quote:Убийството на Тодор Александров


Смъртта на Тодор Александров не променя нито хода на историята, нито дори Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Тя е просто едно от многото братоубийства сред македонските българи. Затова е поставена по-назад, но все пак заслужава място в класацията поне по две причини. Първо – защото Александров е видна историческа личност и организатор на големи атентати. И второ – заради перфектната конспирация, с която неговите последователи отмъщават за убийството му.
Тодор Александров е роден в Щип и влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация съвсем млад. Издига се бързо – на 26 години става войвода в Скопски окръг, на 30 – член на ЦК. Голям привърженик на терористичните акции, той организира магарешките атентати (виж № 8) и Валандовската акция (виж № 31). С това Александров провокира влизането на България в две войни – Балканската и Първата световна.
След двете национални катастрофи той възстановява организацията под името ВМРО и е избран за един от тримата членове на Централния й комитет заедно с ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев. Макар формално тримата да са равни, лидер всъщност е Тодор Александров. Още през 1923 г., въпреки че е само на 42 години, всички вече почтително го наричат Старио.
Правителството на Александър Стамболийски преследва автономистите, както наричат дейците на ВМРО, защото пречат на основната му външнополитическа цел – сближението с Югославия. В продължение на 15 месеца Александров живее в нелегалност. Затова ВМРО подпомага Деветоюнския преврат, а после и потушаването на Септемврийското въстание през 1923 г.
Много скоро след преврата обаче отношенията между македонската организация и новото правителство на проф. Ал. Цанков се обтягат. Победена България не може да си позволи да е в лоши отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци, както тогава се нарича Югославия. А тя е враг № 1 на ВМРО заради асимилаторската политика на сръбските власти в Македония. Останала без политическа подкрепа, организацията осъществява контакти с болшевиките.
Още през август 1923 г. Михаил Монев, зет на Александров, и Димитър Влахов, личен приятел на Кръстьо Раковски, посещават Москва. Болшевиките се обявяват за самоопределение на народите и обещават съдействие за освобождаването на Македония и включването й в една бъдеща Балканска федерация като самостоятелна единица. От началото на 1924 г. във Виена започват преговори между ВМРО и представители на съветското правителство под кодовото име Бергманови. Македонската организация решава депутатите от Пиринския край да излязат в опозиция на Цанковото правителство и подписва декларация за обединение между автономистите и федералистите. (Така се наричали привържениците на Яне Сандански заради прокламираната от тях Балканска федерация.) През май е подписан таен манифест към македонския народ, в който надеждата за освобождение се свързва със съветската подкрепа.
Само след няколко дни обаче Тодор Александров започва да се колебае. Той подписва декларацията, но не и Майския манифест, а после се отрича и от подписа, и от участието си в преговорите. За да го притиснат, през юли болшевиките публикуват манифеста. Старио започва твърде несръчно да лавира, като успокоява и леви, и десни, че е с тях. На френския военен военен аташе в София той казва, че виенските документи са фалшификация; пред комуниста Коста Янков, син на стария опълченец и македонски войвода полк. Атанас Янков, декларира, че отказът от подписа му бил тактически ход и че на конгреса на ВМРО ще настоява виенските договорености да се потвърдят. С противоречивото си поведение Тодор Александров губи доверието не само на българското правителство, а и на всички политически сили. Левите го смятат за нелоялен съюзник, а десните – за агент на Коминтерна.
Тъкмо през този период неговите съперници във ВМРО надигат глава. ЦК на ВМРО се разцепва: Петър Чаулев е за съюз с болшевиките, Тодор Александров – против, а ген. Протогеров лавира между двамата. По това време голям фактор във ВМРО става петричкият войвода Алеко Василев. Огромен мъжага, тежък 120 килограма, той убива окръжния управител Борис Козлев насред Петрич и установява в този край своя власт, на която държавата не смее да се противопоставя. Алеко паша, както го наричат, се смята отначало за верен автономист и с четата си прогонва от Неврокоп (днес Гоце Делчев) федералиста Тодор Паница, убиец на Борис Сарафов и Иван Гарванов ( виж № 25). По-късно обаче Василев започва да критикува Тодор Александров, задето се меси в българските вътрешнополитически борби. Алеко се застъпва за комунистите в Пиринска Македония по време на Септемврийското въстание и постепенно започва да се смята за наследник на Яне Сандански. Макар да продължава да работи заедно с Тодор Александров, двамата се гледат с подозрение.
За да контролира Алеко паша, Старио му праща уж за помощник подполковник Георги Атанасов, сприхав и невъздържан човек, търсен в България за тройно убийство в сладкарница “Панах” (днес “България”) в София. Атанасов и Василев обаче скоро стават неразделни. През юни 1924 г. Тодор Александров и Алеко паша се уговарят разцеплението във ВМРО да се преодолее на общ конгрес в края на годината, а преди това да се проведат окръжните конгреси. Всеки от двамата се надява да надделее над съперника си, но в това дебнене по-далновиден се оказва петричкият войвода.
На Солунския окръжен конгрес Алеко паша открито критикува Тодор Александров за убийствата на Стамболовия съратник д-р Никола Генадиев (виж № 29) и на сина на Димитър Петков, депутата Петко Петков. И в двата случая с разрешение на Старио македонски терористи изпълняват правителствената поръчка. Тайно от Тодор Александров е свикан Струмишкият окръжен конгрес, на който делегатите призовават ЦК на ВМРО да се премести от София в Пиринския край, за да се отдалечи от правителственото влияние. Присъстващият Протогеров се оправдава, че решенията за убийствата не са вземани с негово съгласие – ясен намек, че Александров действа еднолично и злоупотребява с властта си. През август Алеко паша кани Тодор Александров на конгреса на Серски окръг. За Старио този окръг е много важен. Там бе лесно да се създадат неприятности, защото като жар под пепел стояха някогашните страсти от времето на борбите между ВМРО и санданистите - пише Ванче Михайлов. Ако и на този конгрес линията на Старио бъде осъдена, опозицията ще има общо 24 от 43-ма делегати на общия конгрес и Александров ще бъде бламиран.
Старио пада в клопката. На 30 август 1924 г. към десет вечерта въпреки предупрежденията на секретаря си Ванче Михайлов Тодор Александров заедно с ген. Протогеров потегля за конгреса на серчани в Пирин. По настояване на Ванче той взема двама телохранители – Панзо Зафиров и Христо Балвански, негови съграждани от Щип. След пет часа път с автомобил пристигат в Горна Джумая и се прехвърлят в другата кола, която е изпратена да ги посрещне. В нея сядат двама души, така че има място само за единия от телохранителите на Старио. Христо Балвански остава в града, което му спасява живота.
В ранното утро на 31 август вторият автомобил стоварва Александров и Протогеров близо до Мелник. Там ги чакат околийските войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров с още двама души. Войводите не са подбрани случайно. Те са в лоши отношения със зетя на Александров – Михаил Монев, и се страхуват, че Старио скоро ще ги накаже. Продължават на коне из Пирин. След кратка почивка в село Горна Сушица тръгват отново и след обяд спират край с. Сугарево, в местността Двете реки. Александров и Протогеров сядат за малко, зад тях остава Зафиров, а зад него са местните хора. Старио задрямва и тогава двамата войводи го застрелват заедно с телохранителя. Протогеров побягва към гората, но никой не го гони. За него няма заповед да бъде убит. С това върху генерала пада тежкото подозрение, което и до днес не е разсеяно – че сам е поръчал убийството на своя колега.
Със смъртта на Тодор Александров югославското правителство си спестява 100 000 динара – такава награда е определило за главата му. Сега я получава безплатно.
Труповете са покрити с шума, а по-късно временно заровени набързо. Протогеров обаче настоява за погребението да дойдат и организационни дейци от София, иначе известието, че Александров е погребан така припряно, би изглеждало подозрително. На 3 септември от София са повикани Ванче Михайлов, Монев и още няколко приближени на Старио. Телеграмата е подписана от Илия и Миле – псевдонимите Александров и Протогеров. Изключително подозрителен, Иван Михайлов тръгва чак след втората покана. Той надушва, че се е случило нещо лошо.
По същия маршрут Скромния, както наричат Михайлов по това време, стига до село Сугарево. Чак там му казват, че Старио е убит, а виновниците още не са заловени. Завеждат ги в малка черквица в планината, където са положени двата изровени трупа. В нея просълзени ги посрещат Алеко паша, подполковник Атанасов и ген. Протогеров. Макар да подозира тройката като организатор на убийството, Скромния, който е едва на 28 години, демонстрира изключителната си прикритост. (По-късно той ще стане един от най-големите конспиратори в българската история.) Аз споделих поотделно с Монева и Пърличева – пише Ванче Михайлов в спомените си, - че се налага колкото е възможно по-хитро държане от наша страна... и че единствената наша цел трябва да бъде живи да се измъкнем от тук. Затова си дава вид, че вижда в тройката бъдещия ЦК и казва на Алеко Василев:
- Особено на вас тримата се налага кураж; знаете, че всички дейци у вас ще търсят опората си.
В същото време той успява да пошушне на неврокопския войвода Стоян Филипов да се прибере по тайни пътеки и да чака съобщение от него. В главата му вече се е зародил план за отмъщение, който бързо да се оформя. След погребението Скромния предлага на тройката да се съкратят фронтовете, като се решат вътрешните разногласия в организацията и всички сили да се насочат срещу потисниците на Македония, на първо място югославските власти. Михайлов призовава най-напред да се разсеят недоразуменията между ВМРО и организацията на македонските ветерани “Илинден”. Илинденци първи са публикували във вестника си Майския манифест и Скромния ги смята за клонящи към левицата. Решено е на 12 септември в Горна Джумая да се направи обща среща. Михайлов е определен за прокурор, илинденци ще са подсъдимите, а тройката ще е съд. Така Скромния успява да събере всичките си врагове на едно място.
Четиримата се споразумяват дотогава смъртта на Старио да се пази в тайна. Всички присъстващи на погребението се заклеват да мълчат. Забележително е, че през тези осем дни тайната се опазва, макар че я знаят десетки хора. Което показва на каква висота е била конспирацията във ВМРО. В това отношение тя превъзхожда всички дотогавашни революционни организации в нашата история, дори създадения от Левски и Каравелов БРЦК. Достатъчно е да сравним убийството на Александров с Арабаконашкия обир (виж № 4), издаден по най-глупав начин и станал причина за залавянето на Левски. Само комунистическите конспирации могат да се мерят с македонските по секретност и размах.
“Съдът” трябва да заседава в горноджумайския хотел “Париж”. Останаха ми пет-шест дни на разположение – пише Ванче Михайлов. През това време той подготвя своето отмъщение, като спазва трите принципа на конспирацията, формулирани по-късно от Хитлер така:
1. Никой не трябва да знае от плана повече, отколкото му трябва, за да изпълни своята задача.
2. Всеки, който трябва да знае нещо, да го научи в последния момент.
3. Никой, който знае нещо, не трябва да има досег с врага, за да не издаде тайната.
Като част от плана си Скромния праща младия Кирил Дрангов да занесе на Протогеров за подпис мемоара на ВМРО до Обществото на народите. Всъщност Дрангов трябва да разузнае какво прави тройката, а ако му падне сгоден случай – да я ликвидира. В това време Михайлов подготвя незабелязано стотина души верни и смели хора, 4-5 камиона и няколко открити автомобила. Около 40 души влизат в ударната група и заминават за Горна Джумая като работници със скрито оръжие. Останалите са резерв в София и ако се завърже престрелка, до три часа трябва да отидат на помощ.
На 12 септември 1924 г. хотелът е обграден от разделения на петорки ударен отряд на Ванче Михайлов. Улиците наоколо са блокирани от местни хора, верни на Тодор Александров. Военният министър ген. Вълков е обградил града и е вдигнал на крак пограничната стража, за да не успеят жертвите да избягат. Това е благодарността на правителството за услугите, които Старио му е правил със своите терористи.
В хотела тройката очаква Скромния, но вместо него се явява началникът на наказателната група Кирил Дрангов. Той съобщава, че Михайлов е болен. Само че и тройката има свои шпиони. Сутринта са видели Скромния да си купува вестници в София.
- Ние няма да оставим едно момче да ни разиграва! – крещи Алеко паша.
Това са последните му думи. Дрангов вади пистолета си и го убива. Започва престрелка, в която падат подполковник Атанасов и още 20 Алекови хора. В хотела след пукотевицата според проф. Георги Марков са намерени 137 гилзи. Пощаден е само ген. Протогеров като единствен останал член на ЦК.
Стрелбата в хотела е сигнал за останалите петорки, които нападат ветераните от “Илинден”, привърженици на Майския манифест. Оцелелите сред тях търсят закрила в казармата, но военните ги предават на враговете им. Същото става и с другите чети, верни на Алеко паша. В Мелнишко са застреляни убийците на Тодор Александров – Щерю Влахов и Динчо Вретенаров.
Взривът от братоубийства не се ограничава само в Пиринско. Ванче Михайлов иска с един удар да се разправи с всичките си противници в македонското освободително движение. Сред тях са и левичарите, които се опитват да болшевизират ВМРО. В София по това време се празнува тържественото освещаване на храм-паметника “Александър Невски”. То се планира още от 1912 г., когато като гост за празненствата се очаква руският император Николай ІІ, а други терористи се готвят да го убият заедно с цар Фердинанд (виж № 43). Тогава визитата се осуетява, а после войните и Деветоюнския преврат отлагат на няколко пъти освещаването. Най-после то се провежда от 12 до 14 септември 1924 г. На този празник очевидно не му върви. Когато най-после започва, македонските терористи го давят в кръв.
На 13 септември в София е убит Димо Хаджидимов, стар македонски деятел, член на ЦК на БКП и комунистически депутат. Убиецът му е избран по жребий сред терористите на ВМРО. Задачата се пада на Мирчо Кикирдиков, но той се противопоставя. Тогава го отменя Владо Черноземски, който по-късно се прочува с Марсилския атентат (виж № 23). Общо в страната са избити към 200 души.
След убийството на Алеко паша и Атанасов ген. Протогеров прави поредния компромис и застава на страната на победителите. Той обявява третия член на ЦК Петър Чаулев за изключен от организацията. На свой ред Чаулев обвинява генерала в подбудителство за убийството на Тодор Александров. Дълбоко в себе си Ванче Михайлов споделя това подозрение, но му е нужен тактически съюз с Протогеров. Затова се съгласява Чаулев да бъде осъден на смърт.
Димитър (Димчо) Стефанов, земляк на Тодор Александров от Щип, е изпратен в Италия да изпълни присъдата. Той е един от най-опасните убийци на организацията, напълно готов да жертва собствения си живот. От терористи като него практически няма спасение, защото са преодолели инстинкта си за самосъхранение. През 1923 г. той застрелва д-р Никола Генадиев. След месец разузнаване Стефанов проследява дирите на Чаулев до Милано. На 23 декември 1924 г. той го застрелва в едно кафене и се опитва да се самоубие, но револверът е празен – изстрелял е в жертвата си шест куршума. Арестуват го, а ВМРО му наема най-добрите адвокати. Накрая Стефанов се отървава с глоба от 203 лирети за носене на огнестрелно оръжие.
Въпреки младостта си Ванче Михайлов още през същата година е избран за член на ЦК на ВМРО. Скромния получава най-много гласове и фактически наследява Тодор Александров. Още четири години той е принуден да работи с ген. Протогеров в ЦК, докато на 7 юли 1928 г. решава, че е дошъл сгодният момент, и нарежда да го убият. Михайлов става единствен лидер на ВМРО. Под негово ръководство тя окончателно се отказва от четничеството и се превръща в терористична организация. Липсата на масова опора прави възможна забраната й от военния режим, дошъл на власт на 19 май 1934 г. Така въпреки няколкото перфектни атентата ВМРО само след няколко години слиза от българската историческа сцена.

Кръстьо Раковски (1873-1941) – един от първите български социалисти, племенник на Г. С. Раковски. След Октомврийската революция през 1917 г. отива в Съветска Русия, където се издига до заместник-комисар (заместник-министър) на външните работи. По-късно е преследван и убит при сталиновите чистки. – Бел. авт.

UBISTVOTO NA ALEKSANDROV

"Тя е просто едно от многото братоубийства сред македонските българи."

Case closed!